Проблемите за връзките на Яворов с македонското революционно движение и с някои от неговите представители са най-слабо осветената част от житейската и творческата биография на поета революционер. Може би тъкмо затова цели периоди от творчеството му останаха енигма както за неговите съвременници, така и за поколенията изследователи след смъртта му до днес. Необикновената скромност на поета, който никога не се е стремил да изтъква участието си в македонските борби, е била една от причините за недостатъчното проникване в същността на това участие: "У мене никога не е съществувало каквото и да е честолюбие по отношение на македонското дело - изповядва сам поетът. - Отначало ме увличаше само романтизмът на работата, а по-късно - дългът на българин..."

В тези две изречения Яворов е разкрил същността на проблема Яворов и Македония. Като романтическо увлечение той характеризира безспорно участието си в македонските борби до Илинден. Редовият четник на Михаил Чаков в Македония, най-близкият другар на Гоце Делчев в София и отвъд Рила, редакторът на в. "Свобода или смърт", буревестникът на Илинденското въстание в поробената страна, това са неговите "хайдушки копнения". Това е поезията, която Яворов отначало търси в борбата, за да изкъпе в нея душата си от дребнаво житейския прах на байганьовска България.

След погрома на Илинденското въстание Яворов преживява своята дълбока криза, израз на която са неговите стихове “Безсъници”. Неслучайно една от от тези безсъници е стихотворението му "Бежанци". Бавно, мъчително се избистрят от мътилката на отчаянието новите идеи, новият стимул за дейност в името на големия идеал - свободата на Македония, - без който поетът не можеше да живее и твори. Още в поемата "Нощ" образът на любимата и майката се слива със страдалческото лице на поробената родина. Във философската му поезия от годините след Илинденското въстание тази връзка добива измеренията на световната поетическа мисъл. Но ние не прозряхме тези измерения. Яворов беше превърнат в герой на любовни романи. А той продължаваше да бъде и след Илинден герой на голямата национална драма на българския народ в една нова, по-реално определена позиция - дълга на българина към Македония, както сам подчертава. Романтическият герой от навечерието на Илинден става реалистът-борец за националната правда на българския народ. Ето това не успяхме да прозрем в нашите изследвания наЯворов. Не го оценява достатъчно и Златана Хлебарова в опита си да разгърне неговата дейност в изследването си "След Илинден", опит все пак смел за края на 1985 г., когато книгата беше иззета от книжарниците още първите дни след появяването й.

За съжаление след погрома на Илинденското въстание вътре в самото революционно движение естествено настъпва деморализация, която се изразява в разцепление на силите. Яворов несъмнено определя позициите си още през 1905 г., когато на първия конгрес на Скопския революционен окръг е включено и името на Тодор Александров. И все пак това не е безрезервният ентусиазъм, с който поетът определя това свое място, както някога в края на 1901 г., когато се хвърля в македонската революция на страната на Гоце Делчев, против върховизма.

След Серския окръжен конгрес на 29 юни 1905 г. крилото на Яне Сандански все по-рязко се различава от крилото на Христо Матов и Тодор Александров. За близки отношения между последния и Яворов още не може да се говори. По онова време поетът е свързан повече с Хр. Матов и с брат му Милан Матов. Той още се колебае да вземе активно участие в македонското движение. През 1906 г. Яворов не приема поканата на Милан Матов да стане ръководител на Битолския революционен окръг. В най-критичния момент за организацията обаче, след смъртта на Даме Груев, той се включва отначало като сътрудник, а после и като редактор на в. "Илинден", който има за цел да подготви новия конгрес на организацията. Следва убийството на Иван Гарванов и Борис Сарафов от Тодор Паница и във в. "Пряпорец" (едновременно и в бр. 5 на "Илинден") излиза статията на Яворов "Пред двата нови гроба". В нея Яворов остро се противопоставя на започналата братоубийствена разправа, като подчертава основната мисъл на своя революционен мироглед след Илинден: "... нека двете жертви послужат за спасението на морала в македонската революция - и на човека в македонския революционер".

Тази своя максима той провежда неотклонно в цялата си дейност на публицист, задграничен представител на ВМОРО и войвода на доброволчески отред през Балканската война - това е непоколебимата мисъл за единство на македонското движение, на която Яворов остава верен докрай.

В общия конгрес на ВМОРО в село Жабокрът, Кюстендилско, от началото на март 1908 г. Т. Александров е избран вече в Централния комитет, а за допълнителен член на задграничното правителство - Пейо Яворов. Оттогава започва и тяхната по-близка връзка. Статиите на поета във в. "Илинден" срещу сръбската и гръцката шовинистична политика, срещу увлеченията на групата на Сандански във връзките й с младотурците, но и срещу недостатъчното разбиране на македонския въпрос от страна на българското правителство са израз на платформата на ВМОРО, чиито главни вдъхновители са Христо Матов и Тодор Александров. Все още това са общи идейни позиции, но не лични задълбочени връзки между Александров и Яворов.

Трябва да подчертая, че в тези свои позиции Яворов ревниво пази правото на свое мнение - нещо повече: независимостта си от всяко подчинение на известна група, както сам твърди в интервюто си пред руския журналист Вл. В. Топоров, кореспондент на в. "Реч" в България през 1910-1911 г. "... аз никога не съм принадлежал - заявява Яворов - и не ще принадлежа на каквато и да е определена македонска група. Мене ми е чужда всяка партийност, за мен е непознато пълно подчинение. Затова аз съм гледал и си гледам работата в Македония като дълг към България... Мен ме тегли навсякъде, където има борба за право и справедливост и аз ще поднеса своята малка жертва пред всички олтари, в които гори огънят на българската пожертвователност."

Думите на поета се потвърждават от мнението на Т. Александров в интервюто му пред същия руски журналист. На въпроса на журналиста - има ли в македонското революционно движение творци, които биха могли да влия» върху широките маси, Т. Александров отговаря: "Да, имаме такъв човек. Това е Яворов. Той като никой друг разбира най-дълбоката същност на нашето движение. Той може би от гледището на доктрината не е така ортодоксален, както на мнозина от нас би се искало да бъде. Но най-после, това не е важно. Работата не е в това, кое течение на македонската революция ще победи. Работата е Македония да бъде свободна. Работата е, че с идеите на македонското движение трябва да вдигнем цял народ. В това отношение Яворов е незаменим. Яворов е изключително чист и честен човек. В неговите думи се вслушват всички, заради което неговата дума е особено ценна и важна."

В двата откъса от интервюто на руския кореспондент е очертано ясно отношението между Яворов и Т. Александров. То е твърде различно от отношението между Яворов и Г. Делчев някога, опоетиаирано в една романтична обреченост. Това е дружба земна, реална. Яворов запазва в тази дружба своята самостоятелна мисъл, правото си на свое собствено мнение.

От друга страна, не може да не ни удиви широтата, с която Т. Александров гледа на Яворов. Това е стратег от голям мащаб, който знае как да използува силата на Яворовото слово, обаянието на неговата личност върху широките маси. Революционерът Т. Александров е бил същевременно човек с "деликатна душа", както ще го характеризира Яворов в предсмъртното си писмо.

Кратките, но твърде многобройни писма от 1910 г., от навечерието на Балканската война, по време на Междусъюзническата война и след нея разкриват топлото другарство между двама истински мъже революционери, за които не е чужд тонът на закачката и недомлъвката на шегата. Това е една дружба колкото предана на делото, толкова нелишена от пълнокръвен живот. Пред Гоце Яворов стои на колене, в някакво безплътно обожание. Пред Т. Александров той разкрива себе си така, както пред малцина се е саморазкривал.

Връзката между двамата в много от писмата блика със светлото чувство на младостта. Въпреки големите задачи и рисковете в живота на Александров той има отношение и към творчеството на приятеля. Яворов му дава първата си драма, "В полите на Витоша", в ръкопис още преди представянето й в Народния театър и излизането й от печат. Очевидно е държал нa мнението на Александров.

"Пиесата ми хареса много - пише му войводата на 9 май 1911 г., - почти сички млади ще намерят там преживени от тях моменти. Устно може да ти кажа и нещо повече - използувах трагедията ти добре.

Благодаря ти крайно. Ако не се видим, сбогом.

Твой Т. Александров."

Това пише Александров между една секретна мисия в Албания и ново влизане "вътре" в Македония, където подготвя атентати. Изобщо неговите кратки писма до поета в повечето случаи са писани под дебнещата опасност на смъртта. Но бодрият тон и усмивката не го напущат. Поетът на "Безсъници" е имал нужда от тази бодрост. Дори от Македония Александров продължава да следи успеха на Яворовата драма. На 8 септември 1911 г. той пише на Яворов: "Четох за генералната репетиция на твоята пиеса. Пожелавам бляскав успех.... Как отвратителните управници не направиха поне тази несъзнателна услуга на организацията да те уволнят от театъра, за да дойдеш при мене!"

За втората си драма Яворов отново търси мнението на Т. Александров, чийто отговор за съжаление не е запазен. Тъкмо по онова време, в навечерието м Балканската война до трагичния му край, у поета напират много сюжети за драми. Напливът на творческа енергия го отдалечава все повече от жената, която иска да го завоюва само за себе си и за своята любов. Отдалечава го и от македонската организация, за която е настъпил решителният час. "Яворов не говори освен за своите драми" - пише Вл. Василев до Боян Пенев. В този момент Александров, който е знаел какво значи Яворов за българската литература, се противопоставя все пак решително на неговите неудържими творчески планове и го призовава да изпълни своя дълг към Македония:

София, 22.4.1912 г.

Драги Пейо,

Тая вечер тръгвам. Съжалявам, че не можахме де се видим още веднъж. Вярвам да се намеря по-скоро на местото си, защото изглежда, че е настъпил един от най-удобните моменти за реализиране на заветния народен идеал...

Моля те в името на страдалеца роб, в името на другаря си Гоце, да отделиш и ти от своето време, за да помогнеш с опитността си на Лазарова и другарите му.

Надея се, че ще бъда чут...

Това писмо не е могло да не разтърси поета от творческия му унес. И действително, от края на април 1912 г. той се включва активно в дейността на ВМОРО в помощ на тежко болния от туберкулоза задграничен представител Тодор Лазаров, който се самоубива при първия залп на Балканската война. Яворов е принуден да го замести и поеме нелеката длъжност на задграничен представител на ВМОРО през онези отговорни години. Нещо повече, още при манифеста за избухването на Балканската война поетът напуща генералната репетиция на драмата си "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" и тръгва срещу турските куршуми като войвода на доброволчески отред.

Т. Александров ме се опитва да го спре, както някога Гоце. Той е горд, че отново е развято светлото знаме - името на големия поет - над поробената страна. Яворов влиза с отреда си на нейна земя преди редовната българска войска и води първото сражение с турския аскер след обявяването на войната. Следват сраженията за превземането на Банско и неговата реч от кулата на църквата в първия свободен град, боевете за Мехомия и Неврокоп, чийто пръв кмет е авторът на "Хайдушки песни", невероятният героизъм при превземането на Кавала от Чернопеев, Йонко Вапцаров и Яворов: поход, в който кънти високо словото на поета срещу насилието и робството, но и срещу изстъпленията на някои българи над турското население. На неговото светло знаме са написани думите "свобода за роба", но и "пощада за мирното население на поробителя".

След завръщането му от фронта ужасите на войната разпалват неговото творческо вдъхновение отново за една голяма антивоенна драма - "Жертвата". Лора се опитва да създаде всички условия за творчество, за да отклони Яворов от ново заминаване на фронта, но не успява. Времето на поета е изцяло заето от изпълнение на задълженията му към организацията. Това е времето и на най-активната връзка с Т. Александров. Всеки ден, а понякога и два пъти на ден пристигат телеграми и писма от Александров с най-разнородни задължения и следват незабавно отговорите на Яворов, който се разпорежда с архива на организацията, с издирване и препращане на оръжие и пр. До онези страшни дни. когато поетът тръгва отново към фронта и от върха Сива кобила наблюдава погрома на България. "Македония е загубена за България" - говори Яворов с болка пред Протогеров. Той подготвя всички протестни писма до малцината приятели на България в Европа. По нареждане на Т. Александров обслужва връщащите се от фронта, останали без средства, разпределя помощите на организацията за бежанците, участвува във всички нейни начинания.

В тези трагични дни пада гърмът, ехото от който няма да заглъхне през десетилетията до днес - семейната драма на поета -на 29.Х1.1913 г. Лора се самоубива. Яворов се опитва да я последва. В тази драма безспорно участвува и Македония, заради която поетът беше забравил жената, която искаше от него любов, а неговата любов принадлежеше на окървавена Македония.

Започва страшната година, която поетът преживява след първия си опит за самоубийство, до своя трагичен край - сляп, изоставен от всички, уволнен от службата си в театъра и лишен от средства за съществуване, оклеветен от обществото, че е убиец на Лора, под тормоза на едно дело, протакано умишлено от недобросъвестни служители на Темида. През тези месеци, когато мнозина негови близки, като го виждат на единия тротоар, се отбиват на другия, за да не бъдат замесени в кампанията срещу поета, един от малцината, които застават в негова защита, е Т. Александров. Зад него са редовете на цялата ВМОРО и на всички македонски крила. Дори Димо Хаджидимов, Сандански и Т. Паница го посещават през онези дни. Трагедията на поета в един момент като че ли обединява разкъсаното единство на македонското революционно движение. За съжаление само в този момент.

Сред булевардните клюки на софийското общество тогава, а и след смъртта на поета упорито се носеше слухът, че организацията се е месила и в хода на следственото дело, за да спасява поета. В статията си във в. "Нови дни" от 6.Х1.1934 г. Екатерина Каравелова подчертава, че "всемогъщият главатар на организацията (T. Ал.)" се бил погрижил за своя приятел Яворов, като главен радетел за втора експертиза и т.н. В забележителната си книга-паметник на Яворов "Житейската драма на Яворов" Н. Гайдаров публикува едно неизвестно писмо на Т. Александров до прокурора на Апелативния съд Станишев, което разкрива каква е била неговата "намеса" и от какви високи позиции е гледал на трагедията на поета:

Уважаеми г-н Станишев,

В желанието си да услужа не на другаря Пейо, а на революционера и поета Яворов отнесох се до Вас, защото имах наивната вяра, че Вие като македонец и като горд, неустрашим и независим човек... ще бъдете напълно справедлив и ще сторите сичко възможно от Ваша страна, за да се разгледa безпристрастно и по-скоро - само това се искаше от Вас - изпратеното от Апелативния съд дело на Яворов..."

Молех съда по-скоро и безпристрастно да си каже думата по това дело, та ако е невинен Яворов, да се успокоеше по-сокоро той ида се наредеше въпроса с неговата издръжка, за да отпочнеше творческа работа в литературното поле, като използува останалите си сили и способности, а ако е виновен, да бъде по-малко за осъждане и по-малко възмутително това небрежно, безмилостно, престъпно зафърляне тоя заслужил българин в мизерия и отчаяние от българското общество и българската държава...

Това писмо е един от най-ценните документи за трагедията на поета и вината на нашето общество и нашата държава за неговия край. Същевременно то е характеристика за моралния облик на Т. Александров. По онова време Яворов правеше последен преглед на стихосбирката си и постави под заглавието на стихотворението "Заточеници" посвещението си: "Тодороу Александрову". Същевременно той упорито молеше малцината останали приятели за револвер и отрова, за да се спаси от ужаса на живота. Забележете, Яворов умира в свободна България, както са умирали в поробената страна македонските революционери, обградени от врага: с отрова и куршум. След смъртта му до днес е заседнало мнението, че Т. Александров го е снабдил с оръжието. Истината обаче вече е разкрита. Револверът му е бил даден от един млад македонец от охраната на Т. Александров, който не е знаел за това. Все още неизвестно остава кой му е дал отровата. Всъщност това съвсем не е важно, защото Яворовото самоубийство е убийство. Уби го нашият пристрастен съд, уби го българското Народно събрание, което отказа да му даде пенсия и го осъди на глад, уби го злонамерената кампания и апатията на цялото общество.

В този момент единствената негова връзка с живота беше мисълта за Македония и не случайно в завещанието си пожела да бъде погребан в четническата си униформа, като поиска прошка от Македония чрез своя най-близък другар Тодор Александров:

Брате Тодоре,

Прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук...

Твоята деликатна душа ще ме разбере и прости.

Целувам те дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания...

Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: "Поздрав от нашата майка мъченица - тя е вече щастлива!

Два дни след смъртта му в. "Утро" - един от най-яростните разпространители на клеветите приживе на поета - сега помества в четири последователни броя обширна статия "Истината по П. К. Яворов", подписана от Т. Александров, д-р А. Балабанов, Вл. Василев, д-р К. Кръстев и Б. Пенев.

След Гоце Делчев Т. Александров е безспорно втората голяма личност във връзките на Яворов с македонската революция - наистина, по различен начин, но винаги със същата всеотдайност в името на страдалеца роб и правдата на България.