Резултатите от Първата световна война и преживяната от България национална катастрофа внасят коренна промяна в развитието на македонския въпрос. Вярата на останалите под чуждо владичество македонски българи във възможностите на българската държава да осъществи националното обединение помръква. По израза на министър-председателя Александър Стамболийски настъпва "страшно разочарование в душата на цялата нация по отношение нейните идеали за обединение"¹. Националното обединение престава за дълго да бъде предмет на реалната политика и на преден план излиза грижата за духовното единство на разпокъсаната нация - борбата за предпазването на останалите в Гърция и Кралството на сърбите, хърватите и словенците (КрСХС) македонски българи от насилствена денационализация и асимилация.

Коренно изменилите се условия предизвикват ожесточени спорове в освободителното движение на македонските българи. Всички са единодушни по основния лозунг - независима Македония, - но се появяват съществени различия по съдържанието на този лозунг и по начините за осъществяването му. Отново както преди войните се оформят две основни течения в движението. Едното, т.нар. автономисти, се представлява от възстановената след подписването на Ньойския договор за мир конспиративна Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО) начело с Тодор Александров и легалния Съюз нa македонските благотворителни братства. То е за съобразяване с общонационалните интереси и с политиката на българската държава, когато тя не противоречи на интересите на македонските българи. Освен това автономистите са за решителна, включително въоръжена борба срещу чуждото владичество във Вардарска и Егейска Македония.

Другото течение се представлява от Македонската емигрантска федеративна организация (МЕФО). Федералистите поставят на преден план регионалните интереси на македонските българи и на народните населения в Македония. Те не крият българското си национално съзнание, но в стремежа си да убедят меродавните европейски фактори, че за тях лозунгът "Независима Македония" има стратегическо, а не тактическо (като етап към обединението с България) съдържание, прекалено изтъкват своята необвързаност с официалната българска политика, това, че пътищата ма Македония и България окончателно са се разделили. По същите съображения федералистите непрекъснато подчертават, че идеята за независима Македония не може да се защитава успешно от хора като Т. Александров, които са компрометирани пред великите сили победителки като съюзници на кайзерова Германия и проводници на политиката на цар Фердинанд и Васил Радославов по време на войната.

Характерна особеност в идеологията и политиката на ръководителите на МЕФО е тяхната склонност към съществени компромиси с белградското правителство. Освен тези основни съперници претенции за контрол или поне за съществено влияние върху освободителното движение на македонските българи имат и някои други организации и политически сили. През май 1920 г. БКП създава Емигрантския комунистически съюз (ЕКС) за пропаганда на комунистическите идеи сред бежанските маси. За известно време той се радва на значително влияние, но обвързването на решаването на македонския въпрос единствено с победата нa социалистическата революция не му позволява да се превърне в действителна масова организация². Много по-широко влияние имат създадената през пролетта на 1921 г. организация на участниците в Илинденско-Преображенското въстание "Илинден", а така също периодично възникващите неутрални комисии, които се опитват да помирят посочените две основни течения в движението³.

В борбата за контрол над освободителното движение на македонските българи се намесва и един страничен, но изключително важен и могъщ фактор - официалната държавна власт в България. След парламентарните избори от май 1920 г. е съставено самостоятелно правителство на Българския земеделски народен съюз (БЗНС), който е привърженик на идеята за решаването на трънливия македонски въпрос чрез установяването на най-тесни приятелски отношения с КрСХС и евентуалното изграждане на обща държава на всички южни славяни, включително и българите. Различните схващания по пътищата за спасяването на македонските българи от насилствена денационализация и опасенията, че възобновената четническа дейност на ВМРО, чиито тилови бази са в Пиринска Македония, може да доведе до сериозни усложнения и дори до чуждестранна окупация на части от българската територия, изострят до краен предел отношенията между земеделското правителство и организацията. В борбата си срещу ВМРО правителството негласно се ползува от услугите на противниците на Т. Александров в движението. Стига се дотам, че през лятото на 1920, 1921 и 1922 г. правителствени органи формират специални чети за физическото премахване на Т. Александров и завладяване ръководството на изградената от него организационна мрежа във Вардарска и Пиринска Македония, гласуван е специален, макар и почти неприложен закон срещу четническата дейност в съседни страни, подготвена на българска територия, изпратени са допълнителни войскови, жандармерийски и полицейски части в Петрички и Кюстендилски окръг за ликвидиране базите на ВМРО и др. През лятото на 1922 г. ръководството на БЗНС прави опит да създаде собствена емигрантска организация, но този опит е пресечен още в самото начало от безпощадните действия на ВМРО. Благодарение на подкрепата ма населението в посочените окръзи, симпатиите на военните, разногласията в земеделските среди и колебливите действия на властта репресивните мерки срещу ВМРО имат незначителен ефект въпреки дадените скъпи жертви, включително един от най-изтъкнатите водачи на БЗНС - Александър Димитров⁴.

Разколът в освободителното движение на македонските българи започва още от есента на 1918 г. във връзка с подготовката на Конференцията за мира в Париж. Тогава главен опонент на възстановяващата се ВМРО е т. нар. Временно представителство на обединената бивша ВМРО начело с Димо Хаджидимов, Георче Петров, Михаил Герджиков и др. Именно от тях по-късно федералистите заимствуват идеята за поставяне на преден план регионалните интереси на македонските българи и за държавното обособяване на Македония като въпрос на стратегия, а не на тактика⁵.

Разяждано от вътрешни противоречия, дължащи се на твърде разнородния му в социално и идейно отношение състав, след подписването на Ньойския договор Временното представителство се саморазпуска. Това обаче не слага край на острите разногласия в движението. На Втория велик събор на македонските благотворителни братства, открит на 18 октомври 1920 г., някои дейци начело с Вл. Ковачев и представители на студентските македонски дружества в Женева и София начело с Анастас Коцарев и Йордан Анастасов предлагат освен приетия на Първия велик събор на братствата от 1919 г. основен лозунг "Независима Македония" да се обсъдят и два други варианта - автономия в рамките на КрСХС или на федерация, включваща всички южни славяни. Освен това те настояват от ръководствата на братствата да бъдат извадени всички, които са свързани по някакъв начин с нелегалната ВМРО или заемат българска държавна служба. Мнозинството делегати отхвърлят тези предложения с аргументацията, че те свеждат македонския въпрос до вътрешноюгославски или най-много балкански, докато лозунгът "Независима Македония" го прави общоевропейски. Те изтъкват, че при изключително тежкото положение, в което изпада България след Първата световна война, българите не могат да разчитат на благоволението на съседите си, а на собствената си непримиримост към чуждото владичество, демократичната европейска общественост, противоречията между великите сили и Обществото на народите⁶.

Недоволни от позицията на мнозинството в събора, голяма група делегати начело с архитект Никола Юруков, д-р Христо Татарчев, Сл. Ковачев, д-р Филип Атанасов, д-р Антон Димитров, д-р Христо Далкалъчев и Й. Анастасов напуска заседанията и след няколко дни обявява създаването на Временна комисия с печатен орган в. "Автономна Македония". Отцепниците са предимно дейци, които дотогава са заемали неутрална позиция в споровете сред емиграцията, отстоявайки нейното единство, националреволюционери от някогашното Временно представителство и отделни симпатизанти на комунистическите и земеделските идеи. Въпреки многобройните опити на разни помирителни комисии и на Третия велик събор на братствата (2-5 октомври 1921 г.) разколът се задълбочава. На 4 декември 1921 г. Временната комисия свиква учредителен конгрес, който обявява създаването на Македонска емигрантска федеративна организация (МЕФО)⁷. Тъй като вече посочихме основните идеи в платформата на тази организация, тук само ще отбележим, че те са неосъществими при тогавашните условия. Всички опити за постигането на трайно единодействие на всички народности, населяващи Македония, с цел оформянето й като самостоятелна политическа единица се провалят, а изграждането на Балканска федерация се оказва една красива утопия.

Разногласията не засягат само легалното движение, но и нелегалната ВМРО. Още при първите стъпки на организацията група нелегални дейци начело с популярния кратовски войвода Дончо Ангелов, Ефрем Чучков и др. се обявяват в опозиция на Т. Александров. Те настояват, преди да започне изграждането на широка конспиративна мрежа, да се свика конгрес, който да определи целите и методите на предстоящата борба. Т. Александров се противопоставя на това предложение, защото според него и без конгрес нещата са ясни - предстои трудна борба за запазването на македонските българи от насилствена денационализация и асимилация. Тази цел можела да се постигне чрез държавното обособяване на Македония, а дотогава - чрез прилагане договорите за защита на националните малцинства. Ето защо той настоява най-напред да се изгради нелегалната организация, а след това да се свиква конгрес. След като всички опити за споразумение пропадат и става ясно, че всъщност се води спор кой да ръководи организацията, заговорват револверите. В началото на септември 1921 г. войводата Ангелов и двама негови четници са застреляни. Участта им споделят и няколко привърженици на Т. Александров⁸.

Разколът във ВМРО приема опасни форми и размери, заплашващи самото й съществуване. Противниците на Александров преминават към федералистите и през април-май 1922 г. формират нелегален Централен революционен федеративен комитет в състав Крум Зографов (председател на Илинденската организация), Александър Панов (основател на емигрантската организация към БЗНС), Григор Циклев, Велко Мандарчев, Заре Секулички и Лазар Тодоров-Фертика. Комитетът има и Задгранично представителство, в което влизат д-р Ф. Атанасов, архитект Н. Юруков и дотогавашните най-близки сътрудници на Т. Александров Славе Иванов и Стоян Мишев. През април 1922 г. е организирана специална чета с войвода Кр. Зографов, която има за задача да ликвидира намиращия се във Вардарска Македония Т. Александров и да постави под контрола на федералистите създадената от него организационна мрежа. Четата обаче е принудена да се върне в България, след като войводата й загива в схватка със сръбска потеря⁹.

Този неуспех не обезкуражава федералистите и с помощта на органи на властта те дислоцират значителни свои въоръжени ядра в Неврокоп (Г. Делчев) с ръководител Тодор Паница и в Кюстендил начело с Гр. Циклев, Яне Велинов и Ване Арсов. Посочените градове са основните изходни пунктове за операции на четите в Егейска и Вардарска Македония, поради което ВМРО реагира бързо и решително. С два образцово проведени удара през октомври и декември 1922 г. федералистките бойни ядра в Неврокоп и Кюстендил са разгромени и прогонени. Автономистите, които през лятото на 1922 г. създават своя нелегална организация (наречена „спомагателна" на бойните организации във Вардарска и Егейска Македония) и в Пиринския край, установяват там своя пълен контрол¹⁰.

През октомври 1922 г. Т. Александров отправя ултиматум до федералистите да прекратят враждебната си дейност срещу ВМРО. Онези от ръководителите им, които не се подчиняват на ултиматума и не успяват да се укрият, са ликвидирани. Под негов натиск на 31 януари 1923 г. е постигнато обединяването на легалното движение под знамето на ВМРО. Запазва се организация "Илинден", която се стреми да бъде независима, но и тя е принудена да не се противопоставя на Т. Александров, който става пълен господар на положението в освободителното движение на македонските българи¹¹.

Впечатляващи са и успехите на ръководената от Т. Александров ВМРО във Вардарска Македония. Към есента на 1922 г. тя притежава широка, добре законспирирана мрежа от ядра, организации, канали, куриерска и разузнавателна служба. Почти всички селища между р. Вардар и българската граница са обложени с данък за организацията, който се събира по-редовно от данъците за СХС държава. Струмишка околия например плащала 3000 турски лири годишно, което за тогавашните условия било твърде голяма сума. Облагането било прогресивно подоходно, като бедните не плащали нищо. Възприета е структурата на някогашната ВМОРО. Възстановени са петте революционни окръга: Битолски, Скопски, Солунски, Серски и Струмишки. По данни на югославското войсково разузнаване към началото на 1923 г. организацията разполагала с 1675 активни четници във Вардарска Македония - 956 източно от Вардар, а останалите западно от реката. Най-многобройни са четите на Иван Бърльо в Щипско - 250 бойци, на Панчо Михайлов в Кочанско - 180 и на Георги Въндев в Струмишко - 160. Въоръжените милиции на ВМРО възлизали на 9100 души: 3000 в Г. Джумайско, 2100 в Петричко, 1800 в Неврокопско, 1200 в Разложко, 100 в Мелнишко и др.¹²

Към организацията на Т. Александров се насочва най-борческата, най-самоотвержената и вдъхновяваната от най-чист идеализъм част на македонската младеж. Според големия английски историк А. Тойнби привържениците на ВМРО били много опасни, защото били "фанатици със справедлива кауза"¹³. Дори противници на ВМРО признават, че за мнозина Т. Александров и Ал. Протогеров били "светлите звезди в македонските борби за свобода и равенство на народностите". Около тях се обединява т. нар. група на поетите - Любомир Весов, П. Михайлов, Йордан Гюрков, Васил Ихчиев, Илия Кушев и др., които създават голям морален престиж на организацията¹⁴. Официалната историография на СР Македония нарича Т. Александров "верен слуга на българската експанзионистка реакция", а ръководената от него организация - "върховистка". Независимо от това обаче и тя се отнася с респект към ВМРО и признава, че Т. Александров се наложил като "единствен авторитет" както в организацията, така и сред национално потиснатите в Македония¹⁵.

Естествено възниква въпросът на какво се дължи успехът на Т. Александров да се наложи като безспорен, признат и в чужбина ръководител на освободителното движение на македонските българи. Причините са много, но основната е ясната българска позиция на ръководената от него организация. Лозунгите и действията на ВМРО допадат на национално потиснатите българи във Вардарска и Егейска Македония, отговарят на волята им за съпротива срещу насилията, грабежите и бруталния денационализаторски режим, на който са подложени. Програмата на организацията е особено привлекателна за романтично и патриотично настроената младеж и интелигенция, които се вдъхновяват от благородния идеал за саможертва в името на свободата и човешките правдини.

Особено показателен е фактът, че ВМРО постига успехите си, въпреки че е в опозиция на тогавашното българско правителство и е жестоко преследвана във Вардарска и Егейска Македония. Докато в България тя има негласната подкрепа на повечето военни и на буржоазната опозиция, което и позволява до голяма степен да парира усилията на административните органи да я лишат от базите й в Пиринския край, разширяването на организационната й мрежа и влиянието й във Вардарска Македония се дължат главно на подкрепата, която получава от тамошното българско население. Един от най-изявените автори от скопския институт за национална история - Ив. Катърджиев, който има отрицателно отношение към ВМРО и Т. Александров, е принуден от фактите да отхвърли едностранчивото тенденциозно твърдение на югославската буржоазна историография и на някои негови колеги, че успехите на организацията били постигнати "с помощта на българската реакция и средствата на терора". Според него "онова, което прави възможно да се обясни успехът на Т. Александров, е неговото приемане от широките селски маси на терена на Македония... В борбата за освобождение, за това - да станат господари на своята земя, те бяха готови да го следват и да се жертвуват. Само така може да се обясни тяхната готовност, особено извън границите на България, въпреки бедността си да приемат и да плащат данъците, които върховистите налагаха на селяните за въоръжение и издръжка"¹⁶.

Към всичко казано трябва да се прибавят непреодолимата воля, организаторският талант, самоотвержеността, решителността и фанатичната преданост на Т. Александров към освободителната борба на македонските българи, които го имаха за светец и ласкаво го наричаха "Старйо". Дълги години делото на Т. Александров, на тази магнетична личност, а заедно с това и един цял период от въоръжената съпротива на македонските българи срещу чуждото владичество бяха незаслужено премълчавани, едностранчиво осветлявани и дори обругавани. Историята обаче понякога забавя, но не забравя. Доказателство за това е нашата юбилейна сесия, която безспорно ще допринесе за историческата реабилитация на този голям българин, който при най-тежки условия и всенародна покруса от претърпените национални катастрофи съумява да вдъхне кураж на поробените и да изгради една конспиративна боева организация, нямаща аналог в междувоенната история на Европа.