Поражението във въстанието нанася на ВМОРО не само материални щети. В самата организация, по-точно в средата на нейния ръководен кадър, се наблюдава определена морална криза, която скоро се превръща в противопоставяне на групи и течения в рамките на движението. За състоянието на духовете и атмосферата след въстанието Хр. Силянов пише: „Какво да се прави? Как да се действува за напред? Какво ново устройство би подхождало на революционната организация и би ивъзвърнало силата и авторитета, за да може да отговори на новите условия и нужди?

Организацията бе сериозно раздрусана. Нейната мрежа бе разпокъсана повече, отколкото през коя да е аферите в миналото. Нейната йерархия бе в голяма степен обезвластена, дисциплината - твърде разхлабена. Централният комитет загуби през време на въстанието твърде много от своето значение на върховно ръководно тяло. По силата на изключителните обстоятелства окръзите бяха се обособили в повече или по-малко самостоятелни тела, механически свързани помежду си."³⁶

Непосредствено след въстанието почти всички видни ръководители на ВМОРО се събират в София. Обсъжданията на горните проблеми започват веднага.

Предмет на спорове е преди всичко въстанието, начина по който е взето решението, плана и начина на провеждането му.

Но онова, което в същност придава идеен и принципен характер на споровете, е въпросът за бъдещото развитие на организацията и принципите, на които да се изгражда.

Вдъхновител на реформаторите е Гьорче Петров, подкрепян от Я. Сандански и П. Тошев. Този идеен кръг лансира идеята за децентрализация на организацията и широкото въвеждане на изборното начало при формиране на ръководните органи. Заимствувайки някои положения от социалистическата теория, реформаторите или "левичарите", както започват да наричат това течение във ВМОРО, настояват организацията да се изгражда на принципа на федеративността, с организиране и участие в нея и на другите народности, които живеят в Македоиия. Намирайки се сравнително далеч от районите, в които вече вилнеят толерираните от турските власти, сръбска и гръцка пропаганди, „левичарите" определено подценяват тази нова и съвсем реална опасност. Нещо повече, техните лидери (Г. Петров) издигат абсурдната теза, че сьс своите действия и в качеството си на българска национална организация ВМОРО сама провокира чуждите пропаганди. Плод на увлечението на тези дейци в миналите борби с върховизма е и издигането във вид на фетиш принципа за независимостта на организацията от България.³⁷

На реформаторите противостоят умерените в организацията, обединени около Хр. Матов. Без да отрича по принцип необходимостта от преобразования, тази група (тя е и болшинство) защищава становището, че опитът от миналото трябва да се използува и промените трябва да се провеждат без излишни рискове и залитания в сферата на социалните утопии. Според Матов и сподвижниците му в бъдеще организацията трябва да се придържа и да.действува съобразно съществуващите реалности и с по-голям, дори подчертан прагматизъм, като изхожда преди всичко от своите (т.е. на българското население) интереси.

За резултатите от софийските съвещания Хр.Силянов посочва: „Заседанията имаха само този резултат, че установиха съществузащото разномислие и необходимостта oт време, за да бъдет новите идеи напълно кристализирани в умовете, после разработени и популяризирани и най-после обсъдени и приети от един редовен конгрес."³⁸

В началото на пролетта на 1904 г. повечето от участниците в софийските съвещания се завръщат в районите си, където ще се проведат окръжни конгреси. Решенията на тези конгреси трябаа да определят и бъдещото организационно и идейно развитие на ВМОРО.

На проведения през май 1904 г. Прилепски окръжен конгрес са изработени проектоустав и проектоправилник на базата на идеите на „левичарите". Новите програмни документи са изпратени до конгресите на останалите окръзи, за да се произнесат по тях.³⁹ Обсъжданото именно на тези проекти, заедно с други подобни документи, фигурират и в дневния ред на Първия скопски окръжен конгрес.

В края на декември 1904 г., вече като нелегален, заедно със скопските и велешките делегати Т.Александров се отпраая към мястото на конгреса. За това е определен район сколо с. Княжево в Кратовските планини. След един труден зимен преход делегатите се събират на определеното място. Тук са Ефр.Чучков, Атанас Бабата, Кр.Българията, М. Развигоров, Ст.Димитров, П.Ангелов, Ив. Нунков, Бойчев.⁴⁰За секретар на конгреса е избран Т.Александроа.⁴¹

В спомените си за Първия окръжен скопски конгрес Т.Александров е пределно лаконичен, дори пестелив по най-важния въпрос - разискванията по организационните проблеми. Конгресът приема един дневен ред от седем точки, от които по израза на Силянов само първите обхващат „една огромна материя". Освен проектоправилниците на Прилепския конгрес предмет на обсъждане са: една директива на Серския и Струмишки окръзи и разработените от Хр.Матов („Брут") „Основи на вътрешната организация". Брошурата на Матов е написана почти една година по-рано и по думите на историографа на ВМОРО Хр.Силянов „с яснота, странна за онова време, определя основните начала на организацията."⁴²

Тези начала са: принципът на автономиата, принципът на вътрешността, принципът на революционната борба, принципът на политик.о-икономическата почза и принципът на самостойността.

Конгресът на Скопския окръг възприема напълно предложените от Хр. Матов „Основи", но, плащайки известен данък на духа на реформаторстзото, се увлича по посока на един специфичен сепаратизъм по отношение на другите окръзи. Този дух на сепаратизъм и криворазбрана самостоятелност по-късно е критикуван от Хр. Матов като противоречащ на единството на самата организация.⁴³

Но по отношение директивата на Струмишкия и Серския окръзи за отношението към другите националности скопските дейци не допускат илюзии и самозаблуди. Съгласно приетото решение в организацията може да членуа всеки, който се подчинява на нейните принципи и начала, но освен ВМОРО на територията на окръга не се допуска никаква друга сходна по цели и средства организация. В случай, че такива (имат се пред вид организации на чуждите пропаганди) се появят, щебъдат преследвани и унищожавани.⁴⁴

Конгресът извършва и една значителна работа по проблеми, свързани с икономическото въздигане на окръга и положението на населението. Тази материя местните ръководители познават добре и решенията им са напълно адекватни на конкретните нужди. Именно на този раздел от дейността на конгреса се спира подробно Т.Александров в своите спомени.

Организацията си постава като цел да ликвидира напълно остатъците на .феодалната експлоатация в чифлишките земи и изобщо да упражнява контрол върху цялата икономика. Това желание е обусловено без съмнение от разбирането, че така се заздравяват осковите на самата организация. Набелязват се мерки, чрез които да се принудят собствениците на чифлици да ги продадат на селяните, които ги обработват.

Тези решения на конгреса са приложени веднага и дават очеквакиа резултат. По този повод Т. Александров отбелязва в спомените си: „Като получаваше тези материални блага от организацията, населението още повече се привързваше към последната."⁴⁵

Между останалите решения на конгреса особено впечатление прави това за въвеждането на задължително основно образование за българите в Македония.⁴⁶

Подробностите за личното участие на Т. Александров в работата на Скопския конгрес са пределно оскъдни, но може да се предполага, че е взел живо участие в разисква нията, най-вероятно по конкретните практически въпроси: за организационното заздравяване на окръга и в раздела за икономическото и културното развитие на населението. Впрочем това косвено личи и от спомените му за конгреса.

Макар че впоследствие Скопският конгрес е критикуван, според нас в конкретните неща (отношението към пропагандите например) той определено остава на почвата на централизма. За това пределно ясно говори и фактьт, че за председател на окръжното ръководно тяло е избран Даме Груев, а за задграничен представител на окръга - Ив. Гарванов.⁴⁷

С провеждането на окържните конгреси до есента на 1905 г. се подготвят условията за свикването на общ конгрес на ВМОРО, който е насрочен за октомври с.г. в Рилския манастир.

Междувременно до свикването на конгреса полемиката между „централисти" и ,,левичари" не спира. Напротив, на падките постепенно се заострят, неясните до преди една година смътни идеи на „левичарите" получават теоретически и идейни контури, в които явно прозират елементи от идео логията на социалната демокрация. Заслугата е на теоретиците на серчани - Димо Хаджидимов и Ник. Харлаков.

Вместо да примири и изглади противоречията, Рилският конгрес довежда процесите на дезинтеграция до край. Още в самото начало на заседанията двете течения се групират: „левичарите" около Г. Петров, П. Тошев и Я. Сан дански, а ,,централистите" около Д. Груев. Последните са лишени от подкрепата на Хр, Матов д-р Хр. Татарчев и др., което обуславя и примирението им с надмощието на леви чарите и възприемане на линията на компромисите. Според Хр. Силянов причината за това примиренческо поведение на „централистите" е страхът от разкол.⁴⁸

При това съотношение на силите „левичарите" успяват да наложат на конгреса повечето от своите възгледи: широкото изборно начало, публичност, наднационалност на организацията. Те имат и болшинство в избраното Задгранично представителство на ВМОРО.

Едно от постиженията на Рилския конгрес е пос тигнатото помирение с Върховния комитет. В писмо до кон греса ген. Цончев заявява, че възприема принципите на Вът решната организация и обявява Върховния комитет за несъ ществуващ.⁴⁹

Но постигнатото на конгреса единство между левичарите и „централистите" се оказва само привидно. Веднага след приключването работата на конгреса печатната война се разгаря с нова сила. От страна на серчани - но сителите на „левите" идеи, тя се изнася от Д. Хаджидимов, определен за редактор на органа на ВМОРО в. ,,Револю ционен лист". Постепенно „Революционен лист" се превръща в глашатаи на ,,левицата". От страна на ,,централистите" по лемиката се води от П. Пенчев - преминал скоро след конгреса от лагера на Сандански в този на Д. Груев и Хр. Матов.

За задълбочаването на разкола съдействува и пара лизата на ръководните органи на ВМОРО - ЦК и ЗП. Първият е недействен поради изтичането на неговия мандат и нуждата да се свика нов конгрес (което е невъзможно да стане бързо), а вторият ръководен орган не се ползува с доверие поради доминацията на ,,левичарите".⁵⁰

Основните принципни въпроси, по които се спори, са: ,,за" или „против" децентрализацията; отношението към Бъл гария и възможността да се получават от нея помощи; инт ернационализацията; характерът на бъдещата дейност на организвцията.

Според серчани децентрализацията и демократизацията на ВМОРО са .условието, без което не може и те особено обичат да изтъкват привързаността си към тези принципи, но без сами да ги спазват особено ревностно. ,,Левичарите" също така слагат знак на равенство между Сърбия и Гърция, от една страна, и България, от друга, по отношение на по литиката им към Македония. Една от любимите им теми е опасността от „българския империализъм и шовинизъм". В това, че огромната част от населението свързва надеждите си за свобода с България, серчани виждат едва ли не глав ното препятствие за реализацията на целите на ВМОРО. Призовавайки към пълна изолация по отношение на България, в същото време Сандански и привържениците му не намират за осъдително те самите да пребивават на нейната територия, да се ползуват от услугите на нейните административни и други власти и да получават помощи оттам.

Но можеби най-утопична и неадекватна на реалностите в Македония се явява тезата на „левичарите" за интерна ционализма. Привнесена механично в-обстановка на бушуващите междунационални страсти, тази теория, още повече във вида, в който се поднася, остава само едно лишено от сьдържание пожелание, абсолютно откъснато от действителността. Серчани и техните идейни наставници напълно игнорират факта на враждебните на българщината в Македония сръбска и гръцка пропаганди, обявявайки ги за следствие не от друго, а от дейността на самата ВМОРО. Активизирането на пропагандите според тях се дължи на това, че организацията се схваща като българска и направлявана от България. Достатъчно е ВМОРО да се дистанцира достатьчно решително и убедително от Бългерия, за да настъпи мир и любов между християните в Турция и да заработят дружно за постигането на ав тономиата.⁵¹

В хода на дискусиата „централистите" отстояват ос новните принципи, формулирани от Хр. Матов, и успешно оборват отвлечените теории на своите опоненти. Начело на борбата излиза Щипска околия, ръководена от М. Развигоров - убеден „централист" и привърженик на Груев и Матов. Щи пяни реализират една много полезна инициатива - издаването на местен вестник „Революция". Именно на неговите колони П. Пенчев изнася полемиката срещу Д. Хаджидимов.⁵²

Ангажирана в един безсмислен спор, без действено ръководство, организацията започва постепенно да се раз пада, като всеки окръг действува съобразно конкретните си нужди и интереси. Против това ненормално състояние, за плашващо с унищожение ВМОРО, пръв издига глас Скоп ският революционен окръг, един от най-добре организираните и активни в борбата против сръбската пропаганда. Чрез своя вестник „Революция" скопските дейци първи излизат с ини циативата за бързото свикване на конгреса на организация та.⁵³

В разгорялата се полемика по въпроси, твърде отдалечени от текущата революционна работа, Т. Александров изглежда, че не взема участие, поне засега няма данни за противното. Тази му пасивност обаче е само привидна. Макар неговото име да не се среща особено често, със сигурност може да се допусне, че той едва ли стои бездеен по времето между Първия и Втория скопски конгрес. Самият Т. Алек сандров не е човек на перото и в това отношение е много по-близък до хладния прагматизъм на Дамян Груев, който не остави книжовно наследство, но завеща на борците след него една организация като ВМОРО. Без да губи.време и енергия в схоластични спорове, първият строител на ВМОРО оставяше на времето и практиката да решат кое е право и кое - не. Може да се каже, че именно в лицето на Т. Алек сандров възкръсват най-добрите черти от характера и органи зационния талант на Д. Груев. Но при Т. Александров те са дрпълнени и с една стоманена воля и сурова непреклонност. Тодор Александров не е увлечен във висшата дипломация; той е краен прагматик, гледа ясно в настоящето, преценява трезво реалността и действува според изискванията на конкретната обстановка и интересите на делото. В хода на горните раз съждения с голяма доза вероятност може да се предполага, че за образцовото уреждане на Щипската революционна околия и въобще на Скопския революционен окръг заслуга има и Т. Александров. В поАкрепа на това предположение се явява и фактът на негоаото избиране за делегат на Щипска околия за Втория скопски конгрес през юли 1906 г.

Свикването на конгреса е наложено не само от конкретните нужди на окръга, напротив, една от важните му задачи е да излезе с инициатива за свикването на общ кон грес, за да се спре хаосът и процесът на разпадане нв орга низацията.⁵⁴ В този смисъл конгресът на скопските дейци има не само регионално, но и общоорганизационно зна чение.⁵⁵

От запазения протокол на конгреса имаме възможност да проследим и оценим конкретното участие на Т. Александров в разискванията.

Конгресът заседава от 17 до 24 юли в България. От избраните 35 делегати присъствуват 32. При откриването на конгреса Александров е избран във Временното бюро като секретар. Кандидатурата му е издигната и при избора на постоянно бюро, но не получава болшинство.

В хода на разискванията прави впечатление, че Т. Алек сандров участвува активно, когато се обсъждат предимно конкретни проблеми на окръга и околията. Неговите изказвания имат практически характер. На конгреса Александров не е между централните фигури, каквата безспорно се очертава