Трябва наистина човек да преброди тоя край, за да се убеди, че мъчно може да му бъде господар оня, който не владее сърцата на хората му. Всеки кът е неуязвимо комитско гнездо. Не напразно византийците са се заровили толкова дълбоко, построили крепостите на Мелник и него избрали за място на почивка на неприятните императорски сановници. Скоро се смирявали непокорните - строели черкви и параклиси - в самота и молитва да достигнат променливостта на немилостивата човешка съдба.
Мелник е един от главните пирински входове - никога нямал друг господар освен свободният хайдутин и организираният комита.
Пътечката се вие около светлата струя на поточето, ние не сме неканени гости в това царство на легендите, а все пак се оглеждам понякога: дали няма да мерна някой комита, седнал на чуката, преметнал карабина на коляно - пуши и ни оглежда...
Би имало на какво да се посмее, ако наистина ни мернеше отнякъде: колосани, размекнали вече от потта яки, лъснати половинки обуща, преметнати през рамо палтенца - ни за слънце, ни за дъжд - крачим, уморени още от равнището и нервно се препираме, кой повече е ходил. Не се намери ни един да не е минавал най-малко шейсет километра на ден... Някога, разбира се: сега би било безумие да се повтарят момчешки лудории. Минаваме някои къщици, изоставени от пръснатите по работа стопани, Слънцето напича, жълтата пътека се вие в настойчив нарастващ наклон и ни се ще, поне за утеха, да попитаме някого: - Близо ли е? При един завой срещаме едно козарче, но то така небрежно подхвърли: - Гроба ли?... Ей-го хе! - че с горчиви усмивки се спогледахме: "ей-го-хето" беше една огромна стръмна стена, до която щяхме да долазим най-малко след час. Закипяха с нова сила разговорите за липсата на "чувството за разстояние" у народа ни. Позасмях се: - Хората, които всеки ден сноват десетки километри нямат това чувство, а ние, задъхващите се на всеки десет метра го имаме - вятър! - Не е вятър, приятелю! - озлобено ми от връща едничкият колега - белетрист. - Аз мога на едно място да стоя и мислено да постигна разстоянието. Чувството за разстояние се ражда в главата, а не в краката. Жегата е толкова голяма, че последното доказателство се стовари като камък на плещите ми: замълчах. Гробът на Тодор Александров и другаря му, или както тук го наричат само "гроба" е далече пред нас, но за хората в тоя край, той си е близо, "ей го хе" - други чувства, отдавна са изместили и убили чувството на разстояние. Бих могъл да кажа това, но махвам ръка и избързвам след един от другарите. Поет е, но и пъргав турист и тъй като белетристиката никога не трябва да отстъпва на поезията - надпреварата скоро ни изморява. По едно време поетът се отби край пътечката, обхвана и заскуба едър бус метличина. Знам, а питам: - За какво ти е? - За гроба! - И горе има: там ще наберем! - Искам оттука да го изнеса. Поет. Но когато минаваме край последната макова градина, на свой ред покатервам насипа и откъсвам няколко едри кърваво червени и нежно бели едри цветове. - Е-хей! Оти късаш мака бе? Отде да знам, че и в тоя пущинак имало невидим пазач. - За гроба! За гроба! - викам неволно в отговор. - Може! Може! - изведнъж долетя наново невидимия повик. - Още, още откъсни! Стигаха и тия, незнайни сине, с кървав труд засадил своята градинка. И най-хубавото цвете ще увехне след час, но щастлив ще е в гроба си вождът, ако би могъл да почувствува простата възторжена любов на душит ви. В служба на Вас е загинал - отплатете се, като бъдете достойни синове на земята си. Поетът незабелязано ме е изпреварил - мярка се между търнаците доста високо пред мен. Немислимо е да го догоня, примирявам се и се утешавам с мисълта, че по-леките тела всякога по-бързо се издигат нагоре. Настигна ме Тошо, едничкият от всички шофьори, които не съм ненавиждал. Пъхтим като разбити фордови коли. - Тошо, не е като ... в колата? - Нищо ... не би ми било ... ако не, беше ... това палто ... Що ли го взех! - Не е до палтото, ами до краката: отвикнал си ... - Вярно! - изведнъж се съгласи той - Я, моля те, да поседнем. Приседнахме, а над главите ни се понесе на смешливият повик на "поезията". - Хо-хо-хо-о ... - Изкачил се е ... - завистливо, уморено добавя след минута Тошо. Завистта, предчувствуваната наслада от почивката, а може би и от желанието на свой ред да се посмеем на ония що са след нас ни дават нови сили. Започваме, но към средата на последната стена, мърморенията на Тошо срещу палтото стават все по-чести и скоро го загубвам в търнака. Когато съм на хребета, виждам го все още да седи до пътеката. - Хо-хо-хо-о ... - викам с последни сили и сам се просвам с разбито сърце на тревата. Поетът съвсем се е изгубил. Тръгвам наслуки и след двеста-триста метра виждам червения покрив на черквицата. Протичвам нивата без да търся пътека и спирам под камбаната, привързана за опушена греда. Стара, низка, прихлупена, за да устоява на бесните пирински ветрове черквица. Стрехите й се спускат далече навън и закриват много място - сушина на лошо време. Построена е между два огромни ската на Пирина, на обло възвишение, изпоядено от запад от страшните песъчни сипеи, губещи се в бездните на пороищата. В дъното на изток се издига масива на Пирина, срещу него тръпне в маранята Беласица, а встрани, на югоизток, смръщено, като да ревнува, ги поглежда мрачният Али-ботуш. Щастлив е смъртният, над чиито гроб бди такава великанска стража. Свалям шапка, тръгвам към железната ограда на белия гроб, а при всяка стъпка ми се струва, че става все по-тихо - дълбока, страшна тишина. Спирам до оградата, гледам два кръста от черно напръскан мрамор: ... Падна убит ... ... Падна убит ... От близкия люляк изведнъж се донася едно тихо, сподавено - Гу-гу-у ... гу-у ... гу-гуу-гуу ... Едничка сивата, скръбна птица промълви над гроба на двамата герои и в страшна тишина гласът и бе толкова безнадеждно тъжен, като да бе сбрал в себе си мъката на всички македонски майки, плакали по своите рано загинали синове. - Гууу-гууу ... гу-гууу-гууу ... И пак тишина - величествена, дълбока, глуха, надгробна, страшна пиринска тишина. Незнайна ръка на чужденец-поклонник написал с въглен на стената на гроба: Животът е сън. За някои - може би, но не и за тия, които почиват под присадените, вече подивели цветя. Не беше сън, спокоен, мирен, а огън на пирински борини - изгоряха, преди да могат да си починат. Почивката за тях беше по-страшна от смъртта и смъртта по-страшна от почивката на вечния сън. Не беше сън животът им!
Мелник е един от главните пирински входове - никога нямал друг господар освен свободният хайдутин и организираният комита. Пътечката се вие около светлата струя на поточето, ние не сме неканени гости в това царство на легендите, а все пак се оглеждам понякога: дали няма да мерна някой комита, седнал на чуката, преметнал карабина на коляно - пуши и ни оглежда...
Би имало на какво да се посмее, ако наистина ни мернеше отнякъде: колосани, размекнали вече от потта яки, лъснати половинки обуща, преметнати през рамо палтенца - ни за слънце, ни за дъжд - крачим, уморени още от равнището и нервно се препираме, кой повече е ходил. Не се намери ни един да не е минавал най-малко шейсет километра на ден... Някога, разбира се: сега би било безумие да се повтарят момчешки лудории. Минаваме някои къщици, изоставени от пръснатите по работа стопани, Слънцето напича, жълтата пътека се вие в настойчив нарастващ наклон и ни се ще, поне за утеха, да попитаме някого: - Близо ли е? При един завой срещаме едно козарче, но то така небрежно подхвърли: - Гроба ли?... Ей-го хе! - че с горчиви усмивки се спогледахме: "ей-го-хето" беше една огромна стръмна стена, до която щяхме да долазим най-малко след час. Закипяха с нова сила разговорите за липсата на "чувството за разстояние" у народа ни. Позасмях се: - Хората, които всеки ден сноват десетки километри нямат това чувство, а ние, задъхващите се на всеки десет метра го имаме - вятър! - Не е вятър, приятелю! - озлобено ми от връща едничкият колега - белетрист. - Аз мога на едно място да стоя и мислено да постигна разстоянието. Чувството за разстояние се ражда в главата, а не в краката. Жегата е толкова голяма, че последното доказателство се стовари като камък на плещите ми: замълчах. Гробът на Тодор Александров и другаря му, или както тук го наричат само "гроба" е далече пред нас, но за хората в тоя край, той си е близо, "ей го хе" - други чувства, отдавна са изместили и убили чувството на разстояние. Бих могъл да кажа това, но махвам ръка и избързвам след един от другарите. Поет е, но и пъргав турист и тъй като белетристиката никога не трябва да отстъпва на поезията - надпреварата скоро ни изморява. По едно време поетът се отби край пътечката, обхвана и заскуба едър бус метличина. Знам, а питам: - За какво ти е? - За гроба! - И горе има: там ще наберем! - Искам оттука да го изнеса. Поет. Но когато минаваме край последната макова градина, на свой ред покатервам насипа и откъсвам няколко едри кърваво червени и нежно бели едри цветове. - Е-хей! Оти късаш мака бе? Отде да знам, че и в тоя пущинак имало невидим пазач. - За гроба! За гроба! - викам неволно в отговор. - Може! Може! - изведнъж долетя наново невидимия повик. - Още, още откъсни! Стигаха и тия, незнайни сине, с кървав труд засадил своята градинка. И най-хубавото цвете ще увехне след час, но щастлив ще е в гроба си вождът, ако би могъл да почувствува простата възторжена любов на душит ви. В служба на Вас е загинал - отплатете се, като бъдете достойни синове на земята си. Поетът незабелязано ме е изпреварил - мярка се между търнаците доста високо пред мен. Немислимо е да го догоня, примирявам се и се утешавам с мисълта, че по-леките тела всякога по-бързо се издигат нагоре. Настигна ме Тошо, едничкият от всички шофьори, които не съм ненавиждал. Пъхтим като разбити фордови коли. - Тошо, не е като ... в колата? - Нищо ... не би ми било ... ако не, беше ... това палто ... Що ли го взех! - Не е до палтото, ами до краката: отвикнал си ... - Вярно! - изведнъж се съгласи той - Я, моля те, да поседнем. Приседнахме, а над главите ни се понесе на смешливият повик на "поезията". - Хо-хо-хо-о ... - Изкачил се е ... - завистливо, уморено добавя след минута Тошо. Завистта, предчувствуваната наслада от почивката, а може би и от желанието на свой ред да се посмеем на ония що са след нас ни дават нови сили. Започваме, но към средата на последната стена, мърморенията на Тошо срещу палтото стават все по-чести и скоро го загубвам в търнака. Когато съм на хребета, виждам го все още да седи до пътеката. - Хо-хо-хо-о ... - викам с последни сили и сам се просвам с разбито сърце на тревата. Поетът съвсем се е изгубил. Тръгвам наслуки и след двеста-триста метра виждам червения покрив на черквицата. Протичвам нивата без да търся пътека и спирам под камбаната, привързана за опушена греда. Стара, низка, прихлупена, за да устоява на бесните пирински ветрове черквица. Стрехите й се спускат далече навън и закриват много място - сушина на лошо време. Построена е между два огромни ската на Пирина, на обло възвишение, изпоядено от запад от страшните песъчни сипеи, губещи се в бездните на пороищата. В дъното на изток се издига масива на Пирина, срещу него тръпне в маранята Беласица, а встрани, на югоизток, смръщено, като да ревнува, ги поглежда мрачният Али-ботуш. Щастлив е смъртният, над чиито гроб бди такава великанска стража. Свалям шапка, тръгвам към железната ограда на белия гроб, а при всяка стъпка ми се струва, че става все по-тихо - дълбока, страшна тишина. Спирам до оградата, гледам два кръста от черно напръскан мрамор: ... Падна убит ... ... Падна убит ... От близкия люляк изведнъж се донася едно тихо, сподавено - Гу-гу-у ... гу-у ... гу-гуу-гуу ... Едничка сивата, скръбна птица промълви над гроба на двамата герои и в страшна тишина гласът и бе толкова безнадеждно тъжен, като да бе сбрал в себе си мъката на всички македонски майки, плакали по своите рано загинали синове. - Гууу-гууу ... гу-гууу-гууу ... И пак тишина - величествена, дълбока, глуха, надгробна, страшна пиринска тишина. Незнайна ръка на чужденец-поклонник написал с въглен на стената на гроба: Животът е сън. За някои - може би, но не и за тия, които почиват под присадените, вече подивели цветя. Не беше сън, спокоен, мирен, а огън на пирински борини - изгоряха, преди да могат да си починат. Почивката за тях беше по-страшна от смъртта и смъртта по-страшна от почивката на вечния сън. Не беше сън животът им!